IN MEMORIAM

 

Има такива хора - Снежина Бончева Димитрова

   

На 9 април 2011 г. си отиде Снежина Бончева Димитрова – дългогодишен уредник в Националния етнографски музей към БАН. Родена на 31 октомври 1950год. и израснала в гр. София, в семейство на високоинтелигентни хора – доц. д-р Бончо Димитров (лекар) и Невена Димитрова (фармацевт), Снежина е дарена с възможността да получи изискано възпитание и солидна образователна подготовка. След като завършва софийската френска гимназия, тя следва една година в Алжир, в тамошния филиал на Сорбоната – специалност археология. Преживяното и наученото през този кратък период споделя с онези от своите колеги, с които я свързва най-близко приятелство – пояснява културните аспекти и социалните измерения на легендарните студентски протести от 1968 год., коментира същността на настъпилите в резултат на тях реформи през 1969-1970 год., разказва за спецификата на стачните действия в подкрепа на тези промени, предприети от възпитаниците на висшето училище, в което тя следва и в които лично взима участие. През учебната 1970/1971 год. е вече студентка в СУ „Климент Охридски”, специалност история с профил археология и втора специалност френска филология. След като завършва Софийския университет, Снежина постъпва на работа в Етнографския институт с музей към БАН и повече от 20 години от живота си посвещава на етноложкото музейно дело, като паралелно с това практикува преводаческа, теренно-събирателска и научно-изследователска дейност.

 

В музея Снежина има ангажименти на екскурзовод, активно участва в подготовката на изложби и в административното обслужване на чуждоезичната служебна кореспонденция. Нейно дело е създаването и редовното попълване на един много важен документ – книгата, в която биват вписвани всички нови предмети, постъпили във фондовете на Националния етнографски музей в София. Тя е автор на една от публикациите, представящи в полето на научната книжнина българското етноложко музейно дело – „Експозиционната дейност на етнографския музей през 1994 г.” (сп. „Българска етнология”, 21, 1995, №1, 138-143). Много усилия Снежина влага, сътрудничейки при подготовката на ценно двутомно издание, отпечатано в Италия на френски език. То е посветено на традиционните оръдия на труда, използвани на Балканите от Средновековието до 80-те години на ХХ в. – LesoutilsdanslesBalkansdumoyenâgeànosjours. SousladirectiondeAndréGuillou. Vol. 1. Nomenclatureetformes. Roma, 1986. 379 p. [Dictionnaire. Part„Bulgarie”, p. 29-179]. Vol. 2. Planches. Roma, 1986. 1035 p. [Part„Bulgarie”, p. 9-651]. Това издание е резултат от осъществяването на мащабен международен проект под ръководството на Écoledeshautesétudesensciencessociales; и в двата му тома най-много място е отделено на артефактите от българската традиционна народна култура. Най-ценните експонати, заснети като илюстративен материал към този двутомник са включени в изложба, предизвикала голям интерес във Франция. Експозицията е посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държава; придружават я и я представят пред френската общественост тогавашният и.д. директор на Националния етнографски музей Пенко Пунтев и Снежина Димитрова.

 

Плод на проучвателската дейност на Снежина са стотици страници обобщен теренен материал, обогатил фондовете на Народописния архив към Етнографския институт към БАН: АИЕМ № 983-ІІ ( Част „Уредба” от раздел „Уредба и покъщнина – с. Спасово, Чирпанско”, 12 стр.), АЕИМ № 185-IІІ („Селище, жилище, двор, стопански постройки, вътрешна архитектура, уредба – Пазарджик и Пазарджишко”, 238 стр. – в съавт.), АЕИМ № 186-ІІІ („Селище, жилище, двор, стопански постройки, вътрешна архитектура, уредба, покъщнина – Пловдив и Пловдивско”, 110 стр.).

 

Желанието на Снежина е да се посвети на изучаването на традиционната народна архитектура - дворно-жилищните комплекси, селските и градските жилища, специфичното им архитектурно и художествено оформление, етапите на тяхното историческо развитие и при възможност – да осъществи съпоставителни изследвания на архитектурните традиции на различни народи. Онези, от които зависи включването й в научни колективи, обаче решават друго. Наскоро след като постъпва в Етнографския институт с музей към БАН, Снежина е кооптирана към научно-изследователска група, на която е възложено да проучи съвременния бит на с. Спасово, Старозагорско и да подготви колективна монография под заглавие „Народната култура в условията на социализма”. На Снежина е поверено написването на частта, посветена на уредбата на тогавашното селско жилище. За съжаление, повече от 30 години този полезен труд стои неотпечатан, а само депозиран в Народописния архив на института. Едва в последно време е подета инициатива за публикуването му. Няколко години по-късно Снежина е включена в колектив, ангажиран с едно от най-мащабните проучвания, осъществени от Етнографския институт в епохата на късния социализъм – етноложко изследване на Родопския регион, резултатите от което е предвидено да бъдат обобщени в няколко колективни монографии. На Снежина е възложено да напише частта „Вътрешна уредба и покъщнина” към тома „Родопи. Традиционна народна материална култура”. И този крупен колективен труд все още не е издаден.

 

Единственото от по-значителните научни постижения, осъществени с участието на Снежина, което вижда бял свят на български език, е колективната монография „Българската селска къща от края на ХІХ и началото на ХХ век” (1987). Другите двама съавтори на книгата са доц. д-р Б. Георгиева и доц. д-р Ив. Николов. Снежина написва четири от частите на този труд – част 5. „Интериорна украса” (с. 175-182) от глава 5. „Архитектурно и художествено оформяне” и първите три части от глава 6. „Къща и семейство” – „Интериор на дома” ( с. 192-198), „Отопление” (с. 199-213), „Обитаване на дома” (с. 214-217).

 

Резултатите от своята теренно-събирателска и научно-изследователска дейност Снежина представяше в доклади, четени от нея на различни научни форуми.На базата на материалите, изнасяни на някои от тези конгреси и конференции, биваха съставяни сборници със статии, които обаче, поради липса на финансови средства, до днес не са издадени.

 

Друга област на нейните научни изяви е свързана с амбицията й да популяризира изворови материали с етноложка стойност, а също и достижения на българското народознание. Резултат от този тип нейни усилия е статията й „Сведения за българския бит и култура в изследванията на А. Буе – Европейска Турция (1840)”, поместена в сборника „Втора национална школа на младите историци. 1980. Историческа българистика в чужбина. Част 2. Етнография и лингвистика” (1981), а също и множество реферати и кратки рецензии, отпечатани в международното реферативно списание по етнография и фолклориситка „Демос”. Снежина е сред няколкото български етнолози, които най-активно участват в списването на това периодично издание през последните 15 години от съществуването му.

 

Нейното намерение да подготви дисертационен труд върху спецификата на традиционната народна архитектура в района на Стара планина остана неосъществено поради причини от личен характер – от есента на 1995 год. тя живя известно време в САЩ и Гърция, придружавайки своя съпруг-художник, който потърси творческа реализация извън България. След завръщането си в родината, Снежина отново постъпи в Етнографския институт към БАН – този път в секция „Научна информация и документация”, като завеждащ фонд „Стари снимки”. През този съвсем кратък период на работа там – в самия край на ХХ и първите години на ХХІ век – тя сътрудничи и в различни направления от дейността на богатата, специализирана библиотека на института – чрез помощ при обработването на библиотечните фондове, с експертни съвети при подбора на чуждоезична научна литература, която да бъде изискана за нуждите на института, а понякога дори обслужва и консултира външни посетители. Тежката операция, претърпяна през 2002 г. наложи преждевременното й пенсиониране по здравословни причини.

 

През следващите години Снежина по едни твърде своеобразен начин продължи да сътрудничи на развитието на българската етнология – с удоволствие превеждаше за своите колеги френскоезична научна литература или ги консултираше тогава, когато им бе нужна информация относно проблеми, разработвани от френски изследователи. Често пъти вършеше това абсолютно безвъзмездно – на приятелски начала – така, както бе правила същото по времето, когато бе здрава и енергична.

 

Още едно своеобразие отличаваше присъствието на Снежина на полето на българската етнология – талантът й да сплотява колегията. Имаше периоди, в границите на които нейният дом беше средище на младежки сбирки на две поредни поколения български етнографи. Повечето от нас, които днес сме на възраст между 35 и 60 години, нееднократно сме били канени на гости или пък сме взимали участие в организирани от нея излети за по-големи или по-малки неформални групи – в лудите и грешни, и невинни, и смешни ранни години на прохождането ни в науката. При подобни ситуации, неведнъж в една компания се оказваха хора, които не са близки помежду си или пък са в обтегнати отношения. В разгара на веселби и ентусиазирани младежки дискусии по различни научни, социални, естетически, политически и какви ли не още теми, се раждаха приятелства, създаваха се полезни колегиални и чисто човешки контакти. Безподобно бе е онова нейно качество да изслушва и винаги да спазва повелите на изтънчената дискретност тогава, когато сме споделяли с нея какво ли не.Всеки личен разговор, започнал дори по повод на някакво огорчение, неизменно завършваше със смях. Колко ли са сред нас онези, които, припомняйки си някогашни свои неразумни постъпки, си спомнят и нежния глас на тази, която наричахме „Снеже”, „Снежинке”, „кака Снежке” – глас, добронамерено и шеговито изричащ често употребявания от нея пословичен израз „Пак ще ми плачеш на рамото …”. Чак сега си дадохме сметка за моралните измерения на присъствието на Снежина сред нас, в нашите млади години на амбиции, бурни страсти, наивност и много, много надежди.

 

Когато времената се промениха и бяхме принудени да се борим със сурови реалности, Снежина още веднъж успя да ни изуми. Всички познавахме нейната човечност и отзивчивост, готовността й всячески да помага, дори да приюти в дома си колеги, останали без квартира или етнографи от страната, дошли в командировка в столицата. Познавахме и нейната способност да прощава на лица, постъпили некоректно спрямо нея след като им е сторила добрина. Не подозирахме обаче, че редом с нас работи жена, която е в състояние, в най-трудните времена, да продаде скъп недвижим имот на цена, малко по-ниска от пазарната – защото толкова можели да платят нейните млади наематели, започнали успешен бизнес, използвайки като работна площ неин апартамент („Ако сега не им помогна и се преместят, дали ще успеят бързо да намерят друг подобен имот и да се организират? Не успеят ли, ще фалират!” – това беше обяснението и отговорът на нашите укори относно тази нейна постъпка ). Наскоро след това, установявайки, че почти непознато за нея работническо семейство живее във влажен сутерен, а дъщеричката им боледува, Снежина взе това дете у дома си и в продължение на много месеци го лекува, храни, възпитава и му помага да учи уроците си.

 

В самия край на живота й, когато бе останала без допълнителни финансови средства и, нека признаем, живееше в оскъдица, нито веднъж не я чухме да казва, че съжалява за някой от тези свои необичайни за днешното време алтруистични жестове. Макар и сломена от тежката болест, винаги ни посрещаше с усмивка и симпатия, радостна и признателна затова, че сме отделили от времето си, за да я посетим, а нас ни измъчвах угризения, съзнавайки, че в забързаното си ежедневие не успяваме да й отдадем толкова внимание, колкото заслужаваше. Беше си все същата, съхранила младежкия си дух, деликатността, оптимизма и нещо от чара на някогашната хубавица, разтуптяла много мъжки сърца.

 

Видно е, че има и такива хора – морален коректив на всеки, тръгнал по страшния път на разчовечаването.

   

Мария Галанова