Професионалният път на всеки учен може да бъде представенпосредством различни методологически похвати. Изборът на този вид науковедски способи често пъти зависи от чисто конюнктурни съображения и особено от актуалните за текущия период възгледи относно това, кои фактори се определят като най-значими по отношение на развитието на някой дял от науката. Още преди десетилетия американските историци на научното познание оцениха оригиналните възможности на т. нар. биографичен подход. Каква е стойността на делото на един изследовател, какво влияние върху колегиалния климат е оказвало неговото поведение като личност и как всичко това се е отразявало пряко и косвено върху качеството на научната дейност и насоките на проучванията в годините, през които той се е трудил в полето на знанието? Обективен отговор на тези въпроси е по-лесно да бъде даден от дистанцията на времето, когато утихнат страстите и на най-заинтересованите лица, а самото познание навлезе в нов стадий на развитие.

 

Присъствието в науката на всяко конкретно лице, ангажирано с нея се счита за уникален епистемологичен казус. Изследователският, а също и личностният принос на всеки учен няма абсолютен аналог. Според привържениците на историографския биографичен подход, средата, в която е израстнал и е бил възпитан един изследовател, а също и перипетиите, изваяли неповторимия облик на собствената му житейска съдба, оставят своя отпечатък не само върху неговия начин на мислене и ценностните му критерии, но също и върху спецификата на манталитета, проявяван в неговия професионален живот, дори върху предпочитанията му спрямо обектите на проучване и подбора на прилаганите методи. Историята на всяка област от научното знание пък се преценява и от гледна точка на съчетаването на йерархичните и неофициалните позиции на хората, обединени в една гилдия. Всичко това се съотнася с обективните, едромащабни процеси и тенденции в развитието на обществото и в частност на науката. Историците на научното знание, изхождащи от такива методологични позиции, изтъкват значението на съсловната обусловеност, на фамилната история, а също и на идеологическата ориентираност, културно-образователното равнище или пък генетичната предопределеност, произтичащи от произхода и от собствените преживявания на отделния учен. Давайки превес на някой от тези фактори или пък търсейки специфичното им съчетаване, те се опитват да идентифицират причините за уникалността на неговата роля по отношение на развитието на изследваната научна дисциплина.

 

От самото си възникване - до наши дни - българската етноложка колегия представлява интересна палитра от личности, твърде различни по отношение на произход, вид образование, социален статус, лична съдба. Очебийни са различията и на характери, темпераменти, типове възпитание и зависещите от всичко това стартови позиции, възможности за изяви и професионална реализация. Ако историята на нашата етнографска наука бъде анализирана от такава гледна точка, това би изяснило не само някои трудно обясними факти, но може би и съдбата на тази наука през определени периоди. Подобно начинание обаче едва ли е по силите само на един учен. Освен с огромна отговорност и задължителна безукорна етичност, такова проучване би натоварило своя автор и с изискването да притежава респектираща по обема си информираност, с каквато едва ли някой днес разполага. Безспорно, ценен извор са мемоарите на членовете на една професионална общност, а също и нейните служебни архиви. Първият вид от тези източници обаче винаги е белязан с някаква степен на субективност, а писмените паметници от втория вид в повечето случаи са оформени в съгласие с валидни за времето си съображения. Един от възможните способи за постигане на прозрачност в интересуващия ни аспект на научната битийност е създаването на биографични очерци за отделни изследователи, като за целта наличните факти се излагат обективно, съобразно похватите на т.нар. биографичен подход към историята на науката. Заслужава да се отбележи, че този метод е особено подходящ в случаите, при които историографът представя една деликатна, ненатрапваща се, високоинтелигентна личност, в чийто стил на поведение алтруизмът, етичността и чувството за дълг надделяват над личния интерес и над стремежа към преуспяване.

 

В края на 1969 г. в Етнографския институт при БАН постъпва красива, изискана млада жена - Люба Александрова Дякович (по съпруг Макавеева) - потомка на няколко стари, уважавани градски фамилии. Да се посветят на кауза в името на Отечеството, а също и да работят за опазването и изучаването на българското културно наследство е житейският избор на мнозина от нейните предци. Това създава особената семейна атмосфера, в която се формира личността на подрастващата Люба. Да се полагат усилия за придобиване на висока професионална квалификация, да се работи съвестно и отговорно на избраното поприще като за еталон и ориентир служат най-добрите европейски образци, да се помага безвъзмездно на ближния, да не се търси и чака възнаграждение за извършени достойни дела - този пример за подражание са внушавали хората от собственото и `потекло. Житейските истории на някои от тях са с качеството на поучителни разкази, а съдбите на други са подходящи за сюжет на сага.

 

Нейният прадядо Иван Дякович (1835-1889 г.) е потомък на стар шуменски род. В авторитетната тогавашна “полугимназия” на Сава Доброплодни негови съученици са Васил Друмев и Добри Войников. По-късно, като член на разконспирирана от османските власти тайна младежка революционна организация, той забягва от родното си място. Получава подофицерски чин като доброволец в руската армия по време на Кримската война (1853-1856 г.). След войната се заселва в Болград и в близките години успява да постигне завидното положение на солиден търговец и тачен представител на елита на българската бесарабска колония. От този период води началото си неговата дружба и съратничество с Васил Левски, Христо Ботев, Любен Каравелов. Заедно с най-големия си син - 16-годишния Александър - Ив. Дякович е хъш в четата на Панайот Хитов и Филип Тотю. Участва в Сръбско-турската война (1876 г.). Високи отличия и награди получава като офицер-доброволец от руската войска по време на Руско-турската война (1877-1878 г.). В освободена България, с чин капитан е назначен в свитата на княз А. М. Дондуков-Корсаков. С думите, че не се е борил за свободата на своя народ за да му се заплаща, той отказва да приеме от Столичния градски съвет дарения му за заслуги към Отечеството парцел срещу княжеския дворец (на мястото на сегашната Градска градина) - постъпка от категорията на онези деяния, които дават основание да се твърди, че аристократизмът е състояние на духа. Според един от биографите му, впоследствие “Ив. Дякович заемал разни административни длъжности, но и често страдал от големи лишения поради партизанските страсти, върлуващи през нея епоха в отечеството ни. Поминал се във Велико Търново щастлив, че умира в старата столица на свободна България” (Пеев 1927: 16).

 

Ив. Дякович се задомява през болградския период на своя живот, женейки се за Евдокия Узунова (1831-1915 г.) - дъщеря на едно от най-знатните тамошни семейства. По онова време нейният баща Александър Ив. Узунов (1807-1881 г.) е кмет на града. Той е роден в с. Хамзаларе, Пловдивско и е на 13 г., когато семейството му се изселва оттам и се установява в земите на прабългарския Онгъл. По-късно за него се говори като за “един от строителите на Българска Басарабия […] и един от основателите на нейния културен център - гр. Болград” (Дякович 1927: 88). Ал. Узунов е сред инициаторите за създаването на Болградската гимназия - образователен център, подготвил цяла плеяда от дейци на Късното Възраждане и създатели на модерното, младо българско княжество. Нему се приписва и заслугата за налагането на българския език като официален във всички училища на бесарабската българска диаспора, а също и в администрацията на онази част от Бесарабия, която била присъединена към Молдова. Ал. Узунов организира един от петте отряда от българи-доброволци, присъединили се към руската армия по времето на Кримската война. Той е и един от най-активните радетели за запазването на онези права и облаги за българските колонисти, които им били дадени от император Александър І, дори оглавил официална делегация, изпратена със същата цел при румънските власти. Неговата съпруга Ева Иванова е потомка на българи от с. Кара Агач, Одринско. Освен с дискретната си благотворителност, тя се слави и като образцова домакиня. По онова време, добрите стопанки в целия район се назовавали с нарицателното прозвище “узуновка” - производно от нейното име (Дякович 1927: 87-90; Пеев 1927: 17).

 

В дома на Александър и Ева Узунови българският словесен фолклор е на особена почит, а в празничните дни при тях се канят певци, кавалджии, гуслари и гайдари, за да изпълняват народни песни. От тези музиканти дъщеря им Евдокия, възпитаница на местното класно девическо училище, усвоила “това изкуство до степен, че придоби славата на една от първите песнопойки в цялата област” (Дякович 1927: 91).

 

След омъжването си, Евдокия бързо придобива авторитета на една от “най-видните” болградски светски дами, а също и на организаторка на обществения живот на местния български елит. Разказите за някои нейни частни инициативи са ценно свидетелство относно тогавашния светски живот в Болград. Къщата й е средище “на най-интелигентното гражданство, което се събирало тук да обсъжда и решава обществени въпроси от културно и дори политическо значение. Мнозина от най-крупните дейци на България са минали през нейния гостолюбив дом” (Пеев 1927: 16). Един от синоветеѝ- Владимир - си спомня за тези “чести семейни сбирки, в които се отразяваше, по руски образец, общественият живот”. Това били по същността си “срещите в интелигентно общество на учители, книжовници и обществени дейци, мислите и дейността на които се въртяха все около делото по възраждането и освобождението” (Дякович 1927: 93). Евдокия организира също така и “танцувални вечеринки”, и “певчески сбирки”, на които се случва тя да пее в дует с “дякончето” - така у Дякович наричали Васил Левски. Друг път кани гости на истински традиционни “седенки с народни песни”, които “създавали у всички, а най-вече у децата особено настроение на самосъзнание и чувства на привързаност към родното” (Пеев 1927: 16). Този тип нейни изяви имат един ценен за историята на българската култура резултат. Гостуващите у дома ѝпросветни дейци -Л. Каравелов, д-р В. Берон, Т. Икономов и др. - записват изпълняваните от нея фолклорни песни и ги публикуват в “Периодическо списание на Българското книжовно дружество”, в сп. “Общ труд” и в други подобни издания (Дякович 1927: 92). Евдокия участва активно в подготовката на поставяните в града театрални представления, а чрез Женското благотворително дружество набавя финансови средства за различни начинания, свързани с движението за национална еманципация на българите. Една от най-ярките изяви на нейното милосърдие е грижата за осиротели деца. Няколко от тях - момичета - тя отглежда като собствени дъщери, дава им образование и ги задомява. Прочута като майсторка на изящното ръкоделие, Евдокия участва в изложба и е отличена от руската императрица с награда - “за художествена бродерия”. От съвременниците си получава признание като “учителка на висшето общество в областта на всестранното домакинство” (Пеев 1927: 16). Преселвайки се заедно със своя съпруг и с децата си в освободеното Отечество, тя прави опити да повлияе върху формирането на нов, европейски градски стил на живот. Синът и ` Владимир си спомня: “Тя просто мразеше бирарийния и кафенетния живот в България и най-голямо удоволствие намираше в семейните събирания у дома” - същите по стил, както някога, в Болград. В предсмъртния си час моли две от своите внучета да и ` посвирят на пиано. “Колко приятно ..., каза тя и това бяха последните и ` думи” (Дякович 1927: 93-94). Романтична кончина, достойна за дама с поетична душа!

 

Във възпитанието на своите деца - бъдещи членове на елита на суверенна България - Евдокия успява да въплъти особеното си религиозно чувство. Според нейните разбирания, същината на вярата не се изразява посредством обредността. Да се изпитва “дълбока вяра” означава да се прояви “стремеж, постоянство и смелост към гонимата цел, засилвайки надеждата и закрепвайки духа”. Съпругът и ` благоговее пред нея, никога не си позволява “груба дума и висок тон” и внушава на рожбите им, че “тя е майка-светица” (Дякович 1927: 92, 94).

 

Всеки един от синовете на Иван и Евдокия Дякович изпълнява по специфичен начин своето благородно задължение към Родината. Най-възрастният от тях - юристът Александър - е автор на първия български Наказателен закон, а също и на голям брой научни и публицистични материали. Една от главните улици на гр. Варна до днес носи неговото име. Юрист и законотворец е и неговият по-млад брат Никола - депутат в XІV-то обикновено народно събрание, участвал като офицер в Междусъюзническата и в Първата световна война. Военната кариера е съдба на още един от братята Дякович - Лев, възпитаник на Военното училище в София (Макавеева 1994: 37-38).

 

Друг от синовете на сем. Дякович, Борис, е историк-археолог и специалист по музейно дело, получил образованието си в парижката Сорбона и в Немския университет в Прага. През 1898 г. е назначен от тогавашния министър на просветата Иван Вазов за уредник на Етнографския отдел при Народния музей в София. През следващата година му е възложено да контролира археологическите разкопки в гр. Велико Търново, предприети от ползващи се с височайше покровителство чужденци. Съзнавайки, че ще навреди на едва начеващата си кариера, Б. Дякович успява да прекрати тяхната грабителска и разрушителна дейност. Това дава повод на интригантстващи колеги да го обявят за “опасен антидинастик”, а на известния византолог проф. Успенски - да оцени стореното от младия историк като похвално дело (Пеев 1927: 25). През 1901 г. Б. Дякович става директор на Пловдивската народна библиотека и я ръководи четвърт век. През този период създава към същата институция археологически музей с ценни колекции и “музейна библиотека” за нуждите на висококвалифицирани специалисти. Пак той реализира първата у нас библиотечна реформа, осъществява забележителна за времето си издателска и научно-изследователска дейност и подготвя кадри за българската археология - сред тях е бъдещият премиер Богдан Филов. През 1908 г. участва в създаването на Закона за българските старини - автор е на раздела за музеите и библиотеките. За него д-р Ал. Пеев пише: “Със своите високи лични качества, без сам да участва в политическите борби, респектираше партизаните и парираше всеки опит от тяхна страна да се партизанствува и своеволничи в управляваното от него държавно учреждение” (Пеев 1927: 15).

 

Още един от братя Дякович - Владимир (1864-1928 г.), дядото на Люба Макавеева - гради европейска България като учен, законотворец, педагог и политически деец. Той завършва естествени науки в Новоросийския университет в Одеса, където защитава и дисертация. Основател е на Съюза на класните учители в България (1902 г.), на Втора софийска мъжка гимназия, чийто пръв директор е (1903-1907 г.), на Българското природоизпитателно дружество (1901-1902 г.) и на други, регионални институции, ангажирани с проблемите на естествознанието. Като депутат - член на Парламентарната комисия по образованието в XIV-то ОНС (1909-1911 г.) е автор и редактор на “Доклад по проблемите на народното образование” и на “Проектозакон за чиновническите щатове”. През 1921 г. е избран за председател на Софийското училищно настоятелство. Създава научни трудове по биология, редактира научни периодични издания от същата област, пише статии по обществено-политически въпроси и често пъти ги публикува, използвайки псевдонимите “Шуменов” и “Vultur”. Основател и идеолог е на Всебългарския съюз “Отец Паисий”. Заедно с близкия си приятел Петко Каравелов става съосновател на Демократическата партия. До края на живота си е член на Върховния партиен съвет и съратник на някогашния си съученик от Болград Александър Малинов.

 

Много енергия, амбиции и патриотично чувство Вл. Дякович влага в онова, което осмисля като най-важно дело на своя живот - проучването на историята и културните традиции на българската бесарабска колония, привличането на нейните членове обратно към старата Родина, изясняването на сферите на дейност на онези от тях, които могат да бъдат окачествени като строители на суверенна България. Плод на неговите усилия е книгата му “Българите в Бесарабия. Кратък исторически очерк” (1930 г.). Като председател на Комитета на бесарабските българи е инициатор на не едно патриотично начинание (Дякович 1927: 99-100; Макавеева 1994: 36-37; Пеев 1927: 18). На смъртния си одър той заклева своя син Александър: “Ти поеми делото”[1].

 

През 1894 г. в Солун Вл. Дякович се жени за Люба, дъщеря на изселил се от Велес българин - търговецът Саздо Ризов. Често гостуващият у Ризови семеен приятел Димче - писателят Димитър Талев - споделял, че домакинята Мария (съпруга на Саздо и майка на Люба) е прототип на Султана, героинята от неговия роман “Преспанските камбани”. За нея един от внуците ѝ- Бойко Йорданов Бадев[2] - пише: “Беше висока, красива и властна жена. [...] Баба Мария държеше на облеклото и външния си вид. Носеше капела и обичаше да ходи на кино и театър” (Бадев 1993: 145). Много хора се удивляват на интелектуалните способности на нейната дъшеря Люба Ризова-Дякович - тя не само познава много добре творчеството на класиците на руската литература, но дори и на преклонна възраст, когато е вече над 80-годишна, цитира някои от тях в оригинал.

 

Едно от петте деца на Владимир и Люба Дякович е Александър - бащата на Люба Макавеева (роден 1896 г., безследно изчезнал след 14 септември 1944 г.). Неговата многостранна и активна дейност на журналист, преподавател и общественик се развива в няколко направления. Той е съосновател и един от първите преподаватели на Висшето училище по физическо възпитание (днес ВИФ), а също е автор на първата отпечатана у нас и най-използвана до днес “История на спорта”. Основател е на първите в България дамски курсове за подготовка на учителки по телесно възпитание. Дълги години - до 1944 г. - е главен секретар на Българската национална спортна федерация, а също и на Олимпийския комитет. Повече от десет години е редактор на един от най-авторитетните български вестници - “Зора”, а също е и завеждащ културно-спортния отдел на това издание. Следвайки бащиния завет, Ал. Дякович подема различни хуманитарни инициативи с цел подпомагане на българите от Бесарабия, като влага и собствени финансови средства. Пише и отпечатва материали по техните проблеми. Периодът, през който той поема председателския пост на Съюза на бесарабските българи (1940-1944 г.) е един от най-активните и ползотворните в организационния живот на сдружението. Ал. Дякович не се занимава с политика. Изключение в това отношение представлява една негова статия, в която изразява възмущението си от избиването на полските офицери в Катинската гора и споделя своите впечатления в качеството си на член на международна делегация, разследвала тази трагедия. На 14 септември 1944 г., мобилизиран, заминава за Банкя. По-нататъшната му съдба е неизвестна. Едва след демократичните промени е реабилитиран и всички негови заслуги като спортен деятел, учен журналист и общественик получават заслужено признание.

 

Съпругата на Ал. Дякович - Екатерина (1906-1978 г.), майка на Люба Макавеева - е потомка на богатия софийски търговец Димитър Ножаров, чийто дом се е намирал на сегашната ул. “Солунска”, западно от днешния бул. “Витоша”. Тази къща е била построена върху древни руини - римски зидове и подземие, в което е заседавал създаденият от В. Левски революционен комитет. Д. Ножаров е касиер на тази организация и, пътувайки из Македония по търговските си дела, разпространява там писмото-призив на Апостола към заможните българи и брошурата “Български глас” (1870 г.), в която Л. Каравелов излага основните положения на бъдещата програма на Българския революционен централен комитет (История 6: 550-551). В освободена България, синът на Д. Ножаров - Иван - е столичен пощенски началник. Неговата дъщеря Екатерина - бъдещата г-жа Дякович - е сред първите българки - спортни педагози. Тя е една от няколкото наши девойки, които през 20-те години на миналия век завършват в Будапеща Висша школа за физическо възпитание. По-късно е назначена като преподавателка в елитната софийска Първа девическа гимназия. Отличава се с личен чар, европейски финес и еманципираност. Някогашните и ` ученички до днес я споменават с умиление, респект и възхита.

 

Александър и Екатерина Дякович имат син - Владимир - и дъщеря - Люба (родена 1938 г.). Лишени от бащина опора, децата растат в тежко, преходно време на силово налагане на идеологизирани ценности. В юношеския им период спокойствието и финеса на домашната атмосфера, принципното възпитание, интелигентността на близките компенсират напрежението в тогавашното българско общество и варваризирането на много страни от битието му. Задачата на младата Люба е да учи и да спортува[3]. През 1955 г. е приета да следва в Софийския университет специалност история с профил археология. През 1956 г. обаче и тя, и брат и ` се оказват сред засегнатите от политическите репресии, предприети от тогавашното правителство като стагнираща реакция, последвала антикомунистическото въстание в Унгария. Потомците на семейства, квалифицирани като “неблагонадеждни”, са изключени от висшите училища. Студентските им права биват възстановени едва след като успяват да изискат провеждането на официална анкета с цел изясняване на съдбата и обществената дейност на баща им. В резултат не се установяват никакви причини, които да позволяват Ал. Дякович да бъде поставен в категорията на политическите престъпници. В идните десетилетия обаче в биографиите им ще тегне клеймото на чеда на личност, засегната от т.нар. “мероприятия на народната власт”. Това ще дава отражение върху възможностите за професионалната им реализация и ще внася тягост и напрежение в личния им живот.

 

Ст.н.с. Люба Макавеева споделя: “Интересът ми към етнографията възникна още през студентските години, поради което се насочих към дипломна работа на етнографска тема[4]. Този интерес до голяма степен беше породен от факта, че в семейството ми са проявявали афинитет спрямо етнопроблематиката. На перото на моя дядо принадлежи едно от най-подробните и ценни изследвания на бита и културата на бесарабските българи в миналото. Богатата библиотека на баща ми съдържаше пълната поредица от томовете на “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина”, а също и всички монографични публикации на големите български етнолози Димитър Маринов, Михаил Арнаудов, Христо Вакарелски, на народопсихолозите Тодор Панов, Константин Петканов, Иван Хаджийски”.

 

Ученолюбивото момиче допълва образованието си като завършва и специализиран двугодишен курс “Библиотекознание и научна информация” към СУ. Върху нейната лична съдба оказва въздействие впечатляващият ѝ чар и хубост. Още твърде млада тя се оказва избраницата на много известен и ухажван по онова време ерген - национален шампион в една от най-елитните спортни дисциплини. От този брак се ражда нейният син.

 

След като завършва висшето си образование, в продължение на няколко години Люба търси възможност за реализация. Преподава в софийски училища, работи временно като специалист-архивист в Държавния исторически архив, в Архива на НРБ, в Архива на БАН. “Доброжелатели” се грижат да не получи постоянно назначение. В края на 1969 г. постъпва в Етнографския институт към БАН като библиотекар. Изрично и ` се пояснява, че не може да разчита на друго. По това време тя вече носи фамилното име на втория си съпруг - Макавеева. През следващите шест години ползвателите на институтската библиотека имат в нейно лице компетентен и отзивчив консултант. Още се помни и коментира един удивителен факт - въпреки че библиотечният фонд се състои от над 10 000 тома, младата служителка знае мястото на всеки един от тях, познава съдържанието на важните теоретични трудове и на книгите с ценни изворови материали. Затова към задълженията и ` добавят още едно - да изготвя тематични библиографски справки за нуждите на някои от онези, които претендират да са водещи експерти в отделни области. Така възникват създадените от нея и непубликувани сводки относно книжнината, съдържаща достъпните в България материали по проблемите на традиционното жилище, на традиционния народен костюм, на етноложките аспекти на семейния институт.

 

Междувременно, ръководството на Етнографския институт е поето от нови лица. Оценили нейната компетентност и стил на изразяване, те периодично и ` възлагат да подготвя научно-информационни публикации за сп. “Българска етнография” - ежегодни библиографски указатели относно отпечатаната етноложка литература, отзиви за научни форуми, рецензии за научни монографични издания. Тоест, онзи тип необяснимо защо често подценявани специализирани жанрове, които не само говорят за осведомеността на своите автори, но в действителност представляват синтезирани свидетелства за текущото развитие на всеки дял от науката, а след време служат като градиво за написването на неговата история.

 

Получила шанс да докаже възможностите си, Л. Макавеева започва да публикува и статии. В първите години тяхната тематика е съобразена с периметъра, до който са я допуснали - обзорно-информационен. В действителност, обект на нейните младежки интереси е била традиционната народна култура. По времето, когато се появяват раннитеѝпубликации относно предметната област и задачите на немската етнографска наука, а също и за дискусията на съветските учени по проблемите на аграрната етнология, отделните направления в родната ни етнография все още не са станали обект на подобни обзорни трудове. През следващите години успява да обобщи и отпечата материали относно важни от етноложко гледище сведения, извлечени от краеведската и пътеписната литература, посветена на България. Върху качествата на написаното от нея се отразява и фактът, че владее свободно западен език - вид квалификация, каквато притежават не много от изследователите, започнали творческия си път в българската наука през третата четвърт на XX в. Други от публикациитеѝпък представят трактовката на етнографски теми в творчеството на някои от онези автори, с чиито теории бе съобразено цялото ни тогавашно обществознание. Така, Л. Макавеева дава свой съществен принос за изграждането на солиден масив от онзи тип етноложка книжнина, от чието съдържание мнозина учени се осведомяват къде да търсят идеи, аргументи, изворови материали.

 

Повратен момент в нейното професионално развитие е преназначаването ѝкато проучвател в новосформираната секция “Етнография на съвременността”. На тази длъжност е от 1976 до 1988 г., като в продължение на няколко години (до 1979 г.) е секретар на това звено. Ст. н.с. Л. Макавеева говори за това време като за “силен период на секцията, белязан с пламенни спорове, в които се формираха теоретичните основи на етноложкото изследване на съвременността и се изясняваха сложни проблеми, свързани със същността на етноса”. Периодът е забележителен и по отношение на активната научно-приложна дейност. Никое друго от тогавашните звена на ЕИМ не е ангажирано с участия в толкова голям брой провеждани по държавна поръчка широкомащабни, полидисциплинарни изследвания на материалния и духовния бит на българите. Особено висока е според нея стойността на резултатите от извършеното през 1978 г. деидеологизирано проучване по темата “Характеристика на българското население. Трудови възможности и реализация”, в рамките на което са анкетирани 20 000 човека. Това е всъщност най-мащабното проучване, осъществявано в историята на българското обществознание.

 

Тези години ст.н.с. Л. Макавеева окачествява като “интересен етап в своето научно развитие”. От дистанцията на времето тя осмисля и спецификата, и стойността на постигнатото вследствие обединените усилия на секцията: “В центъра на вниманието бяха промените, настъпили в сферата на етническата ни култура - тяхното актуално състояние и развойните им тенденции. Още през 70-те години на XX в. бяха направени известни опити за теоретично изясняване от етноложко гледище на най-характерните отлики на тогавашния бит на българите. Разбира се, върху облика на нашите изследвания оказваха въздействие допустимите по онова време методологически подходи, подчинени в известна степен на господстващата тогава идеология. Този факт стана причина през последните две десетилетия нашите тогавашни етноложки проучвания на съвременността да получат различни оценки. Всеки, който се е занимавал с подобен род изследвания знае, че проблемът за адаптирането на традиционните ценности към условията на по-сетнешни епохи периодически е получавал нови трактовки в зависимост от нуждите на времето и нагласите на общественото съзнание. Не бива да се забравя, че през 70-те и 80-те години на миналия век, при проучването на етноспецифичните измерения на съвременността бяха прилагани някои от подходите на западните обществоведски и културоложки школи - в техния контекст бяха изградени не една от научните ни идеи. Не бива да се омаловажава и фактът, че някои от най-активно използваните от нас теоретични и методологични постановки - тези на съветската етнология - издържаха проверката на времето и доказаха полезните си качества. Други от тях обаче се провалиха като напълно несъстоятелни - както всички изкуствено създадени концепции, изградени под диктата на политическата конюнктура”.

 

След 1976 г. Л. Макавеева е включена като автор в почти всички научно-изследователски колективни задачи на института. Сред тях тя изтъква “Пирински край. Етнографски, фолклорни и езиковедски проучвания”, “Село Спасово. Народната култура в условията на съвременното общество”, “Съвременни семейни празници и обичаи”. В резултат на прилежната ѝтеренна работа Народописният архив при ЕИМ бива обогатен с 1071 страници материали. Освен че постоянно сътрудничи на сп. “Българска етнография”, Л. Макавеева популяризира етнографски знания чрез множество свои публикации в списанията “Отечество”, “Пулс”, “Жената днес”, а също и в ежедневния печат. Паралелно с тези начинания тя осъществява системни, дългогодишни изследвания по проблемите, свързани с етнокултурното развитие на българското семейство от края на XIX в. до наши дни и отразява резултатите в различни статии. През 1988 г. защитава докторска дисертация на тема “Българското семейство. Етносоциални аспекти”. Три години по-късно този труд е отпечатан като монография, обогатена с ценни теоретико-методологически приноси. Акцентът е поставен върху “специфичната функция на семейството да възпроизвежда етнокултурна информация” (Макавеева 1991: 6). Може би тук трябва да потърсим уникалното влияние на личната съдба и фамилната история върху предпочитаните обекти и теми на изследване, върху зрителния ъгъл, от който е подхождала към същността на изследваните явления. Съхраняването на ценности, модифицирането на традиции съобразно променящи се условия, опазването на норми, върху които се крепи “свое” битие в периоди, през които “чужди”, понякога дори враждебни сили рушат порядъка и затормозяват естествения ход на живота и прогресивното развитие на етническия социум в неговата цялост - всичко това е преживяно и от авторката, и от няколко поколения прославени нейни предци. За всички тях именно семейството е било опората, съхранила и издигнала на пиедестал българщината. От семейната атмосфера са почерпали сили и нагласа да се преборят за благото на цялата нация. Пак оттам са излъчени внушенията за доблест, алтруизъм, финес и лично достойноство.

 

През 1991 г. Л. Макавеева се хабилитира. През последното десетилетие на XX в. доразработва методологията на етноложкото изследване на семейния институт и на традиционната социално-нормативна култура, анализира етнокултурните промени в сферата на семейно-брачните отношения в България след Втората световна война и в най-ново време. Отпечатва трудове върху етническите традиции на някои малцинствени групи и на българската бесарабска диаспора. Ръководи научен проект по темата “Културни процеси в съвременната българска нация” (1996-1999 г.). На доброволни начала сътрудничи като експерт към Българското генеаложко дружество “Родознание”.

 

Важен дял в нейната професионална биография представляват участията ѝс доклади в повече от 30 научни конгреси и конференции у нас и в чужбина.

 

До пенсионирането си през 2001 г. ст.н.с. Л. Макавеева е ангажирана с разностранна научно-организационна дейност - помощник-научен секретар на ЕИМ (1982-1985 г.), научен секретар на ЕИМ (1991-1994 г.), ръководител на секция “Етнография на съвременността” (1994-1997 г.). През 90-те години е председател на Атестационната комисия при ЕИМ, председател е на Библиотечния съвет (1994-1999 г.), до пенсионирането си е член на Научния съвет на ЕИМ. Два мандата е представител на етнографската наука във Висшата атестационна комисия при Министерския съвет (1992-1995, 1999-2002 г.). Също два мандата е член на Специализирания научен съвет по нова и най-нова история към ВАК (1993-1996, 2000-2004 г.). Била е член на Българската национална комисия към ЮНЕСКО (1994-1999 г.). Дълги години е секретар на Българската редакция на международното реферативно списание за етнография и фолклористика “Демос” (1975-1981 г.), а от началото на 1989 г. до наши дни е отговорник на същата редакция. Била е член на организационните комитети на национални етнографски научни форуми, а също и организатор и лектор на множество регионални научно-практически конференции.

 

След 2001 г. ст.н.с. Л. Макавеева се посвещава на ново поприще в областта на етнологията - подготовка на бъдещи кадри. Дотогава тя е имала косвен принос в това направление - написала е голям брой рецензии на студентски дипломни работи, на докторски дисертации, а също и презентации на етнолози пред ВАК. Подготвила е една докторантка, на която предстои да прилага зад граница изследователските похвати на съвременната българска етноложка школа. През XXI в. ст.н.с. Л. Макавеева се изявява като успешен преподавател във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Там тя води шест курса: “Извъневропейска етнология”, “Градска култура”, “Бит и култура на съвременния български град”, “Етнология и съвременност”, “Народната култура в съвременността”, “Съвременни етнически процеси”. Написаните от нея лекции по всяко едно от тези шест направления са с обем и качество на университетски учебници. Тяхното отпечатване би представлявало ценен влог в сферата на етноложката учебна книжнина.

 

Продължава и нейната научно-изследователска дейност. Сред няколкото интересни студии, публикувани през последните години, изпъква “Етнология и религия”, поместена в сборника “Етнологията вчера, днес, утре” (2006 г.). Тя е част от бъдеща монография по същата тема, над която работи ст.н.с. Л. Макавеева.

 

Портретът на юбилярката и уникалността на нейното място в българската етнографска наука ще бъдат представени непълно, ако не се спомене онова, което остава извън служебните отчети и отпечатаните трудове. Моралният облик и характерът на всеки от членовете на една професионална общност влияе върху съдбите на останалите колеги и косвено се отразява върху създаденото от тях. Колцина днес си спомнят с какви усилия и нерви младата Люба Макавеева успя преди десетилетия да издейства квартира за високоинтелигентна, живееща в мизерия колежка? По онова време членуването в синдикална организация беше досадна, но неизбежна формалност. Да те натоварят с отговорност по ресора “Битови проблеми” означаваше да избираш - или пасивна, но спокойна позиция (“Нищо не зависи от мен, всичко се решава Отгоре”), или поемане по трънливия път на неприятни разправии и загуба на лично време, за да помогнеш на онзи, който няма на какво друго да разчита (защото на Профсъюза се осланяха само най-беззащитните и онеправданите).

 

За нас, по-младите - формирани като личности в бруталното тоталитарно време - бе смайващ начинът, по който Люба реагира при спомените за хора, които умишлено са ѝ напакостили - “Да е жив(а) и здрав(а) ...”. С този пословичен израз, употребен в подобни ситуации, сме получавали урок по цивилизованост и християнска етика. Тя никога не потърси възмездие. “Искам това да остане зад гърба ми” е нейният коментар относно некоректни постъпки. Обективните преценки за действителните научни приноси на колеги - привърженици на идеологията, разрушила света, в който Люба щеше да живее по-спокойно и по-добре, а също и искрената ѝ признателност спрямо онези от тях, от които е получавала подкрепа за формирането си като етнолог, са реализирано пред очите ни доказателство, че Кодексът на честта може да бъде спазван и в най-сложните времена.

 

Ще я запомним със способността ѝ за вчустване в проблемите на околните, с умението да вижда положителните черти на всеки един от колегите си, да долавя ценното и в не най-стойностните им творби, а също и с импулсивните пориви да помага на затруднени или без повод набедени хора - без да очаква изгода. Сред личностите, работили в ЕИМ през последната третина на XX в. тя се откроява чрез забележително съчетание от психологически качества, които проявява винаги, когато възникне заредена с негативни емоции, особено напрегната ситуация. Добронамерено, мъдро и с изключително самообладание да предлага толерантно и рационално решение, финно и деликатно да съдейства за изглаждане на конфликти, да си служи единствено с учтива молба и да убеждава с разумни аргументи дори в случаите, при които е в правото си да нареди или да смъмри - това е нейният характерен стил на поведение. Една от малкото сред нас, които никога не повишиха тон, никого не нагрубиха и никому не навредиха. Дискретното присъствие на истинската дама винаги облагородява атмосферата на една общност, дори в онези периоди, през които се толерира съвършено различен тип манталитет. Благородството на духа, формирано поколения наред в рамките на фамилията, въздейства благотворно върху делото и личните контакти на потомците - онези, които считат за свой дълг да работят съвестно и да творят добро. Вероятно това е условие, за да се съхрани и развива всеки един от типовете човешка цивилизация.

 

Ст.н.с. Л. Макавеева споделя своите наблюдения на професионалист върху нашето съвремие и подходите на българските учени спрямо него: “В последните години сме свидетели на дълбок прелом в осмислянето на културните процеси и явления, бележещи прехода към качествено ново състояние на нашето общество. При оценяването на характеристиките на днешния сложен социален живот все по-силно изпъква ролята на някои обществени науки - социология, културология, политология. Нерядко те прибягват до методи, съобразени единствено с конкретния исторически момент. В много случаи изследователите пренебрегват разностранните връзки между минало и настояще. Не се анализира важната функция, която те изпълняват в историята на всяко общество, обогатявайки духовния живот на хората и придавайки му особена специфика. С проучването именно на този тип функции на културата е свързана цялата ми научна дейност. От тези позиции мога да определя ролята на етнологията при изследването на съвременните културни и битови процеси: Да се тръгва от презумпцията, че традиционните културни ценности не са мъртви - те са онази неповторима духовна атмосфера, която вероятно още дълго време ще съпътства живота както на отделния индивид, така и на цялата българска етническа общност”.

 

Изречено от опитен и утвърден учен, това становище е със стойност на завет към идните поколения изследователи.

 

Литература

 

Бадев, Б. 1993: Спомен, който не се забравя. - В: Позиция. Йордан Бадев. С., 143-155.

 

Дякович, Вл. 1927: Семейство Иван и Евдокия Дякович. - В: Сборник Борис Дякович. С., 79-102.

 

Дякович, Вл. 1930: Българите в Бесарабия. Кратък исторически очерк. София.

 

История 6: История на България. Т.6. Българско възраждане. 1856-1878. София, 1987.

 

Макавеева, Л. 1991: Българското семейство. Етносоциални аспекти. София.

 

Макавеева, Л. 1994: Фамилията ДЯКОВИЧ и нейното място в обществено-политическия и културния живот на България. - Родознание, №2, 33-38.

 

Пеев, Ал. 1927: Прославен ден на Борис Дякович. - В: Сборник Борис Дякович. С., 5-78.

 

От съставителя